Home » Бит

Бит

Характерни гозби и обичаи

Рошави градини с ябълкови и черешови дръвчета подредени в шпалир от двете страни на шосето, подминаваме Кюстендил и вече сме в земята на плодородието. В този район през годините са се отглеждали едни от най-вкусните сини сливи, после са дошли ябълковите градини и накрая черешите. Градини с чушки, боб и тикви са ограждали домовете. Плодородна земя. И сега е така, макар че по-замислени и изморени са хората, а и дворовете им не са толкова гледани като в миналото.

Пътят се спира в едно село, второ, трето… все накипрени, красиви села с нанизи червени чушки и чесън по чардаците, с широки дворове и още по-големи зимници. „Тук няма къща без голям зимник”, посреща ни с думите Ана Янева от село Горановци. „Колкото е къщата, толкова е и зимника. Там прибираме ябълките, Горановци е известно с ябълките и черешите. За да поддържаме тази слава ябълките се съхраняват и днес така, както са го правили в миналото, да се запазят до следващата реколта. Подреждат се грижливо върху дървени скари, застлани със слама, важно е да има влага и да е проветриво. В зимника се прибира и туршията, нареждат се буретата с ракия и вино и за месото да има място. В нашето село открай време хората цяла година работят, а през зимата посрещат гости и тогава се гледа какво ще сложат на трапезата. Всяка жена си приготвя зимнина, като се търкули септември и започваме да прибираме плодовете и зеленчуците идва и подготовката за зимнината”.

Горановци е на около 15 километра от Кюстендил. Покрай главната улица са наредени големи къщи с красиви дървени чердаци, дворове скрити от зелени асми и малки цветни градинки. Сгушено в полите на планината, близо до границата със Сърбия, то е първото село, което ни посреща, за да ни завърти в пъстрата приказка за плодородни градини, вкусни ястия и засмени стопанки. Сред кошници пълни с току-що обрано грозде и пресни зеленчуци, жените говорят и се смеят една през друга, всяка да каже рецепта за вкусна туршия, една с мед, друга с червени домати – специалитета на село Горановци, третата с джанки. Туршия с пържени яйца или такава с едри червени камби, коя от коя по-вкусни.

От средата на октомври до края на ноември се приготвя зимнината – лютеници, туршии, сладка и задължителната ракия от сини сливи и къпиново вино. „През ноември месец идва ред на месото”, разказва Калина Божилова. „Така правим, че да има всичко до май месец, докато отгледаме новата реколта”. А времето за зимнина е и време за социални контакти, жените се събират в кащата – мястото където се извършват ритуалите по приготвяне на зимнина,  то е важна част от дома с небоходимите за  домакинството приспособления. Там е огнището, там се разменят рецепти, всяка иска да се покаже, а и да опита нова и различна идея. „Рецептите ги събираме отвсякъде, тези дни правихме една туршия – малиджан със сини домати и горчица, за първи път я правя. Аз помня рецепти от моята майка, от бабите, от различни места събирани”, припомня си Калина и не пропуска да спомене и зелника с точени кори. „Може да е с кисело зеле, праз, лапад, лук, каквото зелено има през сезона с това го правим.”

За зелника ще ни разкават много, а вкусът на ястието наистина заслужава специално място, каквото му е отредено в кухнята на кюстендилския край.

Боб с лук  от старо време

И докато все още в съзнанието ни отеква смехът на горановските стопанки се спираме в съседното село – Соволяно, там продължава спорът за най-интересната и вкусна манджа, за нечуваните и много характерни за района рецепти – баница с ябълки, сладко от сини сливи, тиква в гасена вар и орехи. Туршия от мушмули и старата соволянска манджа боб с лук. „Това е рецепта от моята майка, тя я готвеше и ми е казвала, че я помни от нейната майка, рецепта от старо време”, уверява ни Трънка Илиева, „който е опитвал боб с лус все за него пита. Правим я и през лятото и през зимата и за празници съм я готвила.

Всяка домакиня в Соволяно си приготвя сама продуктите за зимата – от червения пипер за подправка до сладката и туршиите. Ракията обаче е само мъжка работа. Варим най-много гроздова ракия, а после и сливова, черешовата ракия също е много пивка, но каквато и ракия да сложиш, трябва мезето да е вкусно, наше”, допълва историята Мария Чавкарска. През това време есенното слънце наднича в широката стаята на втория етаж на читалището, а жените една през друга споделят аромати, спомени, вкусове и настроение от всекидневието. Връщат се в своята младост и си припомнят рецепти от техните майки и баби, после за работата на полето и за топлите зимни вечери край огнището. Такива са и делниците и празниците на тези хора все със земята са свързани и с нейните плодове.

Песни за жътва и за празник

Рецептите в Драговищица са толкова богати  и пъстри като носиите на жените, които ги приготвят. С втъкнати зад ухото китки, с бели ризи и червени фути стопанките разказват, пеят и заплитат царевични коси в красиви плитки.

Най-тежкия период в живота от миналото е бил жътвата. Тогава стопанката ставала по тъмно и приготвяла кисело, правила зелник, наливала и бърканица и тръгвала към нивата, за да занесе на аргатите. Затова и до днес летните манджи в Драговищица са бързи и леки, за да е леко на работниците, а зимните са засукани и вкусни като за заслужена почивка. И тук няма къща без специална рецепта за зелник, основно ястие в този район, дори песни са му посветили като „Замесила булка кюстендилски зелник…”. „Моята баба правеше зелник не само от зеле или праз, тя слагаше и листа от цвекло, листата на градинска метла, малко лозови листа, та дори и с листата на картофа, макар, че казват че са отровни”, спомня си кмета на селото Драголюб Стоянов и продължава – „всеки сезон се приготвя зелник с различни зеленени. Интересна и вкусна е нашата кухня, а и жените навремето са били много изобретателни. Трябвало е да хранят много гърла и са използвали всичко, което има в градината или на полето. В нашия край най-развито е било овощарството. Отглеждани са огромни масиви от сливи, ябълки, череши, имало е много грозде. Въпреки, че не сме винарски район е имало различни сортове грозде, днес много от тях са изчезнали. Хората са имали и за себе си и за търговия, така са се прехранвали, от щедростта на земята и своето трудолюбие”.

В кюстендилско няма къща без лозе и зимник без туршии и в миналото и днес хората тук са учени в грижа за земята, а тя година след година щедро им се отплаща.

Денят преваля и бърза да се приюти зад билото на осоговската планина и тогава в ниската сграда в центъра на Драговищица жените запяват жътварска песен. От гласовете им въздухът затрептява. Песен и молитва по жътва – морна, като преведена на две девойка, протяжна като безкрайното златно поле и висока като житните класове. Лицата им греят, очите им светят, снагите играят докато пеят Песента се издига над селото, удря се в единия баир и отива към другия, а те пеят ли, пеят…

Есента в кюстендилско е най-хубавото време в годината – урожай. Празник на плодородието и благодарност към земята. А тук тя е щедра – сочни ябълки, сладко грозде, едри сливи, тикви, чушки, домати от всичко и по-много. От седмици стопаните се готвят да празнуват. Прибират реколтата, а най-личните й дарове оставят за празника. Да вкусят от сладкото като живота грозде, от красивата като младостта ябълка. Да празнуват есента – тежка и мъчна, малко чакала, много шарена, тях

откъс от “Есента на майстора”,Елеонора Гаджева,със запазени авторски права